Правет Облаче, 

Днес ще ти пиша за дъгата, която предизвика тъга. 

Мина време от както не съм ти писала. Не че не съм мислила за теб, не че не си ми липсвал, напротив - по много от всичко. Не съм ти писала, но затова ти говорех.
Всеки ден, по много - така както някога. Докато не се скриеш измежду други облаци и не те изгубя от поглед. 

Не зная от къде да започна, затова ще започна от вчера. 
Вчера имаше двойна дъга. Наистина. Дори я снимах.
Две дъги,  хубави, цветни, една над друга - заедно, като една. 

Имаше и буря, голяма, хубава и черна - шумна и студена. Знаеш какво е буря. 
Но след нея се появиха дъгите - една над друга. Първо горната - голяма, широка, цветна. После долната - по-малка, по-тясна, по-цветна. Пак имаше много облаци - черни и сиви, но аз не те потърсих. Не се сърди. Знам, че си там, знам, че те има, но не те виждам във всички облаци на небето. Виждам те само в някои, а в тези те нямаше. 
Та, за дъгите - напомниха ми за теб, за нас. 
Ти винаги беше голямата дъга, тази над мен, малката дъга - описателно де.  
Гледах облаците, гледах дъгите и си мислех за теб. 
Къде ли си сега в тази буря, дали си седнал на някои от дъгите и дали ме виждаш? 
Всъщност - аз зная, че ме виждаш - ти винаги ме виждаш, но защо, защо никога не ми даваш знак, че си там? Защо винаги ме оставяш сама в тази тъга?

Никога не успях да си обясня защо го правиш. Ти винаги правеше или казваше неща и ме оставяше да намеря себе си сама. Никога не ме научи, никога не ми показа. 
Ти казаше, че всеки човек е роден сам, идва чрез родителите си, но сам.
Ти споделяше, че всеки човек умира сам, излиза от света сам.
Ти припомняше, че между тези две самотности ние се опитваме да намерим смелост и да навлезем в тази самота.
Ти твърдеше, че веднъж като се установим в нея, като започнем да й се наслаждаваме и тъгата вече не  е тъга, а тишина - тогава се отпускаме.
Помня, нали? Аз помня всичко от теб. 
Ти казваше, че като се почуствам тъжна не трябва да пропускам тази възможност. Когато имах проблеми или бивах предадена, бях уморена или объркана, ти казваше да затворя вратата, да седна на пода и да се почуствам толкова тъжна, колкото мога да бъда, сякаш целия свят е ад. Казваше да потъна в нея, да навляза дълбоко в нея. Да позволя на всяка тъжна мисъл да проникне в мен, всяка тъжна емоция да ме разбърка. Да плача, да ридая, да казвм неща на висок глас, да не се тревожа.   
Аз те послушах. 
Вчера застанах в средата на бурята, гледах тъмните облаци, гледах двойната дъга и се отпуснах. Чаках.
Чаках да се появиш ти - моето облаче. 
Но вместо това потънах в тъга.
Нищо неможех да направя,  аз й се наслаждавах. Гледах черните облаци, гледах шарената двойна дъга и се опитвах да отида на дълбоко в тишината и да вкуся от всичко това, да видя как изглежда то. 
Бях уплашена, без да има от какво. То беше там, то беше факт, не случайност, но защо аз не го разбрах? 

Седнах в тишината на бурята и позволих на тъгата да дойде. Почуствах се тъжна.
Не се опитвах да избягам от нея, но не я и търсех. Просто я чаках да дойде и да стана толкова тъжна, колкото можех да бъда. Аз я помня, така както помня теб. 
Плаках, ридах, вкусих от нея изцяло. Плаках до припадък, търкалях се в нея и я оставих там докато тя сама не реши да си тръгне от мен. Исках насила да я махна, но не намерих начин, а и знам, че никои неможе да стои в едно и също настроение завинаги, затова я оставих да си отиде сама, когато реши. 

Огледах се. Търсех самотно място където да отида, да плача и да викам на воля. 
Но около себе си не видях тъга, а хора които гледаха дъгите в небето, снимаха ги, радваха им се. Коментираха, че са най-красивите дъги в целия им живот, бяха щастливи, че ги виждат. Те не виждаха черните облаци, те виждаха само шарените дъги, те не изпитваха тъга и самота, те бяха щастливи. 

А аз чаках тъгата да си тръгне от мен. Оглеждах се да я видя, но виждах само хора които не бяха тъжни, а радостни, хора за които дъгите бяха щастие, а не тъга, хора за които облаците не бяха самота, а тълпа. 
Гледах дъгите, една над друга, заели почти цялото небе. Пробили черните облаци се бяха прегърнали в прегръдка, за да се насладят на моментното щастие на хората долу.  
Усетих се свободна, абсолютно разтоварена, сякаш цялата гравитация бе изчезнала и аз можех да летя. Това бе момента в които тъгата си бе тръгнала. Разбрах го. 
Гледаики хората, осъзнах, че трябва да намеря начин да погледна настрани.
Да направя нещо различно, да отида на ресторант, да се обадя на приятели, да прочета книга, да посвиря на флейта, да отида на кино, да правя любов.   

Да направя нещо, така, че да бъда заета, да насоча вниманието си към друго място, дори към друг човек, а не към облаците.
Не към облаците където си ти. 
Не към облаците, където е дъгата. Дъгата която ми показа тъгата.

Когато те имаше имах въпроси, на които ти винаги намираше начин да ми отговориш. Сега, когато те няма, пак имам въпроси, но ти винаги намираш начин да ми покажеш отговора.

Благодаря ти облаче.
Благорадя ти, че те има (макар и да те няма, за мен ти винаги си тук).  

Аз един ден ще стана като теб - облаче и тук на земята някои ще ме търси, ще има нужда от мен, за да му излекувам тъгата и да му покажа самотата.  


Чакаш ме, нали? 


Довиждане Облаче, 
(Анан Шели)